Здравейте на всички, които ще искат да прочетат, да се опитат да разберат или просто да открият себе си в този дневник. Тук няма да претеднирам с правопис и правилна пунктуация. Най вероятно ще пиша тогава, когато съм в криза, а тогава не мога да мисля трезво. Ето историята накратно:

Родих прекрасния си син преди шест години и шест месеца. Бях най щасливата жена на света, ходех на дълги разходки с детето, той щастлив че е на чист въздух, а аз гордо блъсках количката из целия ни град. До зимата на 2007 година, когато на едно кафе ми стана зле, причерня ми пред очите. Погледнато реално, това ми се беше случвало много много пъти, но дотогава не бях обръщала внимание на тези ми състояния. Какво беше различното ли? Бях с детето си и страха, че няма да успея да го опазя и да го прибера вкъщи ми завладя с пълна сила. Той тъкмо беше проходил и щъкаше без да разбира опасностите. Някак си се прибрах тогава, но страха, който ме беше обзел така и не премина. За мен дома стана най - сигурното място и с течение на времето се появи и паническото разстройство. Три месеца не си бях подавала носа навън. Излизанията на сина ми бяха само, когато баща му имаше време да го изведе, горкото ми дете беше затворено вкъщи по цял ден. А толкова му се играеше. Агорафобията е страшна, ограничава те напълно. Един ден видях с каква тъга детето ми гледа играещите навън деца и сърцето ми се сви. Съпрах цялата си сила и го изведох, за 30 - те минути прекарани навън, получих поне 10 пристъпа на паника, но устисках. Така много бавно успях да излизам, но само до входа на блока, но бях навън. Това беше първата ми малка победа. Но да тръгна пеша някъде - това е немислимо и сега шест години по късно. Някак с времето със самовнушение, започнах да пътвам поне с колата, но в рамките на града. За по далечно пътуване, било то и за 15 мин и дума не може да става, а родителите ми живеят на село. Не ги бях виждала над половин година. Втората ми голяма победа, беше започването ми на работа преди три години и половина. Имах страхотния късмет да попадна на работодател напълно разбиращ положението ми. Това е ЧОВЕК и то с главни букви. Толкова загрижен за мен, помагащ ми и най - важното търпящ кризите ми. Бях се наистина много подобрила до месец Юли 2012 г., когато загубих много добра моя приятелка, която дълги години води борба с рака, но накрая се предаде. Това ме сломи. Още се опитвам да преживея загубата. Както беше настъпило някакво подобрение в мене (освен със съпруга си, вече бях започнала да пътувам и с такси, което си дава доза свобода, бях започнала да контролирам кризите), чувствах се пълноценен (е не на 100 %) човек. Но тагава нещо в мен се пречупи, започнах да изпитвам страх и от возенето в такси, излизането отново стана трудно. И така ден след ден за мен борбата започна отново.
Причината поради, която реших да направя блог е просто да има място, където да си излея това, което ми тежи, защото много малко разбират вътрешната ми борба. Вчера в 13,00 ч тръгвайки за втора смяна на работа, получих толкова силна криза, не можах да я овладея и съответно цял ден бях изключително зле. Надявах се дне да съм добре, но ..... за съжаление и днес е тежък ден за мен, изпълнен от кризи. За тези, които никога не са получавали такива кризи ето кратко описание: Получавам обилно изпотяване, изтръпване на цялото тямо, чевство на безтегловност, главозамайване и сърцебиене, чувство, че всеки момент ще припаднеш, безсилие за справяне. И това е само част от нещата, които чувстваш, просто останалите не мога да ги опиша.
Имах късмет покрай работата си да се запозная с най най най прекрасния човек на света. Тя е най най най - добрата ми приятелка на всички времена, никога не съм срещала толкова добър, мил и всеотдаен човек. Колко пъти тя ме е спасявала като получа силна криза, да ме приере вкъщи. Колко пъти само като чуя гласа й и се оправям. Тя е човека (извън семейството ми), който ми дава сила и увереност и най - важното никога не ме е съдила, никога не е казала ама не става, ама прекаляваш, ама нахалстваш. Обичам я. Днес отново тя ме спаси и ме прибра, защото мъжа ми е на работа. Тук идва проблема. Получавам паническа криза дори при мисълта, че съпруга ми е на работа и аз трябва да намеря начин да стигна до работа и да се прибера. Започват мислите ами ако по време на работа ми стане зле кой ще ме вземе. Моята приятелка (тук ще я наричам Ангелче) не всеки път може да излезе от работа ей така. И страха се покачва до небесата. Съответно на другия ден цял ден го мислиш. И не искам да е така, искам а съм като преди. Но...........

Моля всички, които са го изпитвали и са успели да се оправят, или всички които сега преминават през това, или хора, които имат близки в товаположение - нека да споделим и да си помогнем. Защото аз наистина търся помощ, до тук двама психиатри, едни психолог - резултат нулев. В петък имам час за поредния психолог, голяма надежда имам. Стискайте палци